От юли 2018 година Даниела Тодорова е новият директор на Частно средно училище „Българско школо“ и Частна детска градина „Слънчево зайче“. В професионалния си път дотук тя има възможността да разгледа спецификите на образователната ни система от различни позиции, така че да се сдобие с обширен поглед върху съществуващите в нея проблеми и възможностите за тяхното преодоляване.

Това включва опит не само като учител, но и като ръководител проекти в неправителствена организация, работеща в сферата на образованието, както и  като директор на друго частно учебно заведение.

Даниела завършва Международни икономически отношения в УНСС, след което работи в областта на маркетинга, продажбите и управлението на качеството. Придобива професионална следдипломна квалификация „учител“ в СУ „Св. Климент Охридски” в партньорство с фондация „Заедно в час”.

Даниела е автор на публикации, посветени на образованието, в българския печат и гост в редица телевизионни и радиопредавания по темата. Освен това е лектор в TEDxBG през януари 2013 година с презентацията: „Positive Expectations for Positive Results“, в която говори за връзката между успехите на децата и вярата в техните способности от страна на възрастните.

Ценностите, които Даниела изповядва като човек и професионалист, кореспондират с разбирането на създателите на „Българско школо“ – г-н Сашо Дончев и г-жа Ева Дончева – за изграждането на свободомислещи и можещи млади хора, които уважават труда и осъзнават предимствата на това да си сътрудничиш с другия, да бъдеш съпричастен. Именно затова изборът Даниела да бъде новият директор на училището съвсем не е случаен.

Първите крачки като учител тя прави именно в организацията „Заедно в час“. Интересното е, че за целта не просто напуска работа, но предприема мащабна промяна в професионален план. В момента, в който взима решението да започне да преподава, Даниела е Директор клиенти в Списание „Мениджър“.

„Може би погледът ми бе привлечен върху образователната сфера, когато моята дъщеря стана първи клас. Тя беше дете, което тръгна с огромно желание на училище. На 14 срещу 15 септември не спа цяла нощ от вълнение, че ще става ученичка.

Точно за един срок нещата рязко се промениха до другата крайност. Това, което истински ме озадачи, беше как може едно дете, възпитано, че образованието е ценност и което се впусна в него с такова огромно желание, да загуби мотивация точно в рамките на няколко месеца.

В медията, в която работех, образованието беше тема – статии, събития и партньорства. Работейки на такова място, имах възможност отстрани да погледна нещата, да търся отговори на въпросите си.

„Заедно в час“ се появиха на точното място в точното време. Дойдоха в издателството, защото търсеха медийни партньори. Срещнах се с тях, говорихме, впечатлиха ме много с начина, по който изобщо виждаха нещата. Реших, че искам да преподавам , точно когато бях готова да взема това решение. Казах си: „Ако нещо не ми харесва в системата, може би трябва да стана част от нея, за да видя какъв е проблемът и какво може да се направи. Не просто да стоя отстрани.

Много хора критикуват, не са съгласни, но въпросът е чия е отговорността за това какво се случва с нашите деца в училище. Постепенно разбрах, че когато не си част от системата, информацията, която стига до теб, е много изкривена от стереотипите, които съществуват в нашето общество.

Не можеш обективно да добиеш представа какво се случва, отговорността често се прехвърля само върху учителите. Аз съм човек, който като не харесва нещо, запрята ръкави и така… Проблемите трябва да се решават.“

Ето как след като преминава нужното обучение, Даниела се озовава в Горна Малина като учител. За три години. Пътува всеки ден дотам и обратно. Шегува се, че благодарение на този си опит е започнала да шофира за първи път, откакто е взела книжка на 18 г.

Партньорските училища на “Заедно в час” често са в малки непривилегировани общности или в отдалечени места, където децата показват ниски резултати. Тоест – най-нуждаещите се от подкрепа и промяна.

„Най-фрапиращи за мен бяха ниските очаквания, с които се сблъсках в Горна Малина. Идвах от организация с имидж, общувах с хора на високо ниво, със самочувствие, успешни, това рязко контрастираше със средата там.

Уж 30 км от София не е голямо разстояние, но нагласата е, че имаш ограничени възможности, че „не може“, че „няма как да стане“. Като цяло – ниски очаквания спрямо това, което може да се случи на теб и това, което ти можеш да постигнеш въобще в живота си. До този момент средата ми беше съвсем различна.

Имаше сблъсък на светове. Преподавах професионални предмети на гимназисти – маркетинг, бизнес комуникации, бизнес планиране. Първоначално децата ме възприемаха като човек, който не разбира техния свят. Отне ми време, докато скъсим дистанцията и докато видят, че аз съм там и искам да им помогна да си разширят хоризонтите и мечтите.

Три години, в които колкото аз се опитвах да им давам, толкова преживяването с тях беше ценно за мен самата.

На третата година започнах да си задавам въпроси. Как мога да разширя своето влияние в системата извън моята класна стая? Как мога да обогатя гледната си точка, така че да познавам по-добре процесите в системата?

Последната година в Горна Малина стартирах няколко проекта, свързани с обучения за учители, запознах се с хора от неправителствения сектор. Тогава получих и предложение от Сдружение „Център за приобщаващо образование“ да стана обучител и аз приех. Беше добра възможност да видя системата от друг ъгъл.“

Докато работи в Центъра за приобщаващо образование, Даниела е в непрекъснат контакт с много различни училища и си дава сметка, че ролята на директора е ключова за това как функционира една образователна институция. Културата, която той създава, очакванията, които има към екипа и учениците, начинът, по който комуникира с външния свят – родители, общност, заинтересовани страни – всичко това създава среда, която влияе върху резултатите и мотивацията на децата.

Ето защо се замисля, че може би следващата стъпка в професионалното й развитие е именно заемането на такава позиция. Отваря се възможност в частното училище “Артис“. Даниела кандидатства и е одобрена за позицията.

„Мисля, че има сериозна криза на доверие от страна на обществото към образователната система. Това е една сериозна бариера. Каквото и иновативно и различно нещо да се предложи, първата реакция често е на недоверие и отхвърляне, въпреки че хората дават заявка, че търсят иновация.

Когато има нарушено доверие между родители и система, това пречи да се случват промени. Фокусът ми в “Артис” беше изграждане на доверие с общността, така че да бъдем спокойни едни с други, за да може след това да се предприеме нещо повече, свързано с образователния процес.

Следващата стъпка за мен е изграждането на вътрешен капацитет, организирането на екипа и ефективност на процесите. „Българско школо” е училище с история, с изграден имидж, с ценности, с голяма общност от родители и деца и може да се мисли спокойно в тази посока.“

Даниела отбелязва как в стопанския сектор работата в екип е нещо естествено, докато в училище учителите са „самотни воини“. Всеки учител се бори сам с проблеми, които колегата в съседната стая също среща. Вярва, че ролята на директора е да изгради екип от професионалисти, които да работят заедно, за да се постигне по-голяма ефективност в работата. Питам я кои са най-сериозните  стереотипи за учителите в България.

„Възпитанието и обучението на децата е предизвикателна задача. Никой не ни учи какво да правим като родители, разчитаме на интуиция. Казвам го от позицията на родител.

В  позицията на учител и директор често съм наблюдавала склонност на родители да прехвърлят отговорността към учителя за неща, за които те се чувстват несигурни или дори безсилни да направят, а  реално са тяхна задача. Това спасява от усещането за вина, но пречи за изграждането на партньорски отношения между двете страни. Очакването към учителите, че трябва да поемат тази отговорност, понякога много тежи.

Важно е директорите и учителите да имат повече свобода в тяхната среда, в тяхната общност. Да имат повече автономност при изработването на училищните учебни планове, учебните програми, организацията на учебния ден, материалите и учебниците, които използват и т.н. Различни са потребностите на децата в Софийска математическа гимназия и на децата в Горна Малина, например.“

Дъщерята на Даниела вече е тийнейджър. Това, което се опитва да бъде за нея като майка, е ролеви модел. Вярва, че децата се учат най-добре чрез пример.

„Едното от нещата, на които уча моето дете и децата, с които имам съприкосновение, е да бъдат смели в мечтите си. Категорично. Да не си слагат сами бариери и граници, да мечтаят, за да могат да се случват нещата. Важно е да им покажем как да го правят, да не се страхуват.

Друго, което също смятам, че е много важно и е нещо, на което уча и себе си, е да не се страхувам да греша. Човек, който не греши, не се учи, не се развива.“

Новият директор на „Българско школо“ Даниела Тодорова смята, че в предприемането на реформи в образованието си струва да се помисли по какъв начин настоящата система да стъпи не толкова на санкцията, колкото на поощрението, подобно Финландската. Определя се като отворен към хората човек, който обича работата в екип и вярва, че с общи усилия постигнатото в училище може да бъде успешно развито и надградено, така че да не поставя децата и техните мечти в рамки и коловози, а тъкмо обратното.